------------------------------

Мисля си за това, как минава времето, когато сме си поставили задача и срок? Как отчитаме успешем завършек и как успяваме да адаптираме разумния срок за изпълнение в ежеднвеието? Всичко предходно звучи ясно и изпълнимо, но реалността показва друго. Склонни сме към прокрастинация, ленивост и рядко сме в точното настроение за конкретния план за действие. С годините а и с адаптирането на характера към ежеденвието, човек се научва на дисциплина (според мен най-адекватната и ясна дефиниция е - научва се да прави, това, което не му се прави). Колкото и да сме привикнали да изпълняваме задачите си обаче, има въртшен приоритет, дълбока потребност или нещо друго, което има по-точна дефиниция, и което не подлежи на волеви контрол - поне не и ако не се замислим за механизмите, поведеческите реакции и мотивацията ни докато навигираме в живота.

Когато човек съществува осъзнато, в началото се появавят събития, който неподготвеният или този, който не осъзнава напълно механизма на мотивацията, емоцията и съзнателната работа - отчита, като 'голямата работа'.

Като пример - в два отдалечени във времето момента, неосъзнато човек се връща към изпълненето на работата по задачата, вдъхновението или приоритета и е изненадан, как точно се случва това, че осъществявайки активност, тя съвпада с попадането му точно на детайл, представляващ друга нишка на същата активност в ход от предишен момент. С други думи, човек продължава с цел да завърши,но усещането е че в същност едва ли не за пръв път отделя време за тази задача, сякаш е забравил вобще за нея.

Интересното е, че колкото и неосъзнат да е горе споделеният механизъм, все пак той поражда - дълбоко и искренно - усещането, че сме на прав път.